И лекичко

Лято е, Гоше, и пак ще се счупим от път. Ми, то колко е? 8 до 12 дълги уикенда, едното море, другото море, малко концерти, малко фестивали и есента дошла (от четвърти клас се опитвам да използвам думата „обагрила” в изречение и май току що изпуснах единствения си шанс до момента, но нищо).

„Човекът е човек тогава, когато е на път” е казал Един, Гоше, та за нас остава само да се стремим да не сме шофьора в тоя път. Не че има нещо лошо, Гоше, напротив – шофьорите са свръххора и само благодарение на тяхната епична саможертва е възможно хора като нас да цръцкат доволно биришки на задната седалка. Mалцина са онези големци, които в неловката пауза преди тръгване ще се изправят и тихо ще кажат „Аз ще карам”. И трябва да ги почитаме.

Иначе, знаеш, в самолет е най-приятно. Седнеш до прозореца, милосърдна стюардеса носи бира подир бира, небето като от коприна, още един варщайнер замина и така. Във влак, Гоше, също не е зле, само че със смъртта на вагон-ресторантите умря цяла една епоха. Няма ги вече студените бири по 2 лв., сервирани от образцови БДЖ служители – сега трябва да си носиш предварително заредена хладилна чанта, за да е приятно пътуването. 

И на прощаване, избягвай автобусите, Гоше, както и всяко превозно средство, в което за да слезеш за бира или изпикаеш ти трябва съгласието на повече от един непознат човек въпросното средство да спре.

Айде, лекичко.